Аз преди 10 години

fashion, design, sewing, fabric

В изолацията, в която попаднахме, намирам толкова много време за бездействие, че днес успях да скролна снимките си във Facebook до 2010 г.

Историята започва от едно лято в Гърция, на гости на баба ми, която живееше там. Бях отишла за около месец и половина, да се попека и да се полюбувам на речта им (да, наистина много ми харесва, но не колкото италианския). Помня, че бях в 10 срещу 11 клас и учех в испанска гимназия. Изобщо не ми допадеше там, бях изпуснала толкова много материал от езика, че нямаше как да се оправя по другите предмети, които преподаваха изцяло на този език.

Сменяха учителите ни по испански всеки срок, а когато пък и вашите нямат възможност да дават допълнителни 200 лв. за уроци по испански (понеже ти така или иначе го учиш в испанска гимназия, за бога!), накрая се получава така, че ти бъкел не хващаш ни по химия, ни по математика, ни по биология. А и за какво ми беше да знам всички онези синуси и косинуси на испански, като бях убедена, че няма да ми послужат за нищо по-нататък.

Връщам се пак в лятото на 2010 г., прекарано в Гърция на 40 градуса. Тогава си дадох сметка, че няма нужда да затормозявам живота си още на 16 годишна възраст. Нямах никакво желание да пропилявам още две години от него, в изкарване на ниски оценки,  опитвайки се да говоря език, който не съм хванала още от самото начало. Леле, каква мъдрост само съм притежавала само на 16.

Да… пак се отнесох. Да се върнем към онова велико лято, в което си казах „Ама аз защо не стана дизайнер?“. Доста смело звучеше, но пък семейството ми винаги ме подтикваше да мечтая, да не се страхувам, да не мисля за това как ще го постигна. Казваха, че винаги мога да си променя мечтата и мнението в последствие и че също, както решавам да зарежа образованието си по испански на средата, мога да се откажа дори и от модата след време.

Само че аз не се отказвам така лесно. Та, през онова лято в Гърция открих голямата си любов към изкуството на Александър МакКуин. Оказа се, че той се бе самоубил, малко преди аз да разбера за неговото съществуване. Бях като в захлас от колекцията му с огромните рокли с кринолин, направени от красив и мек сатен с черно-червен десен. Моделите от ревюто бяха с  изрисувани огромни черни устни и имаха разни странни неща по главите – големи шапки, нещо като ролки за коса от кенчета, клетка с пеперуди. Бях силно впечатлена от таланта и бунтарския дух, който излъчваше целия този спектакъл. Тогава сигурно дори не съм знаела как го излъчва този бунтарски дух, но именно това беше колекцията , в която се влюбих и си казах, че аз трябва да се занимавам с моден дизайн.

Намерих един скицник на баба ми, която също цял живот рисува, и направих няколко скици, вдъхновени от същата колекция на МакКуин. После тя на една супер малка, сладка шевна машина, пригодена за подшиване на пердета или покривки, ми показа как да си вдяна иглата, как да пусна машината и да започна да шия. Мисля си, че ако не ми го беше показал някой от семейството, никога нямаше да ми стане толкова интересно. Има си сладост в това, занаята да се предава във фамилията.

sewing, machine, sewing machine, singer, singer machine, fashion design, fashion

След Гърция, заминах за Сингапур при леля ми. Летях 14 часа. Абсолютно сама. Без придружител. Имаше някакви стюарди, които отговаряха за мен, но аз се стеснявах адски много да си говоря с тях и понякога даже се правех на заспала, когато някой минеше близо до мен и ми изглеждаше, че иска да ме пита нещо. На всичкото отгоре, имаше турболенция. Тогава не знаех, че това е нормално за почти всеки полет. Помня, че по това време беше актуален сериала „Изгубени“ и през този 14-часов полет, аз си представях, че както летим над Индийския океан, е напълно възможно да се разбием. Това се случи точно толкова, колкото и разговор между мен и стюард/еса по време на полета.

Когато пристигнах в Сингапур, споделих с леля ми, че искам да уча моден дизайн и съответно да си сменя училището. Бях намерила в кое точно да отида, имах приятелка, която щеше да ми помогне с наваксване на материала и с изпитите, а те бяха доста и трябваше да ги взема. Леля ми пък по това време имаше голяма шевна машина и понякога си шиеше разни дрехи. Светна ме за един трик. Искаш да имаш риза? Разшиваш някоя стара риза, която няма да носиш повече и очертаваш върху новия плат всеки елемент от разглобените вече парчета. После ги ушиваш и имаш нова риза. Не знам как (вероятно от възрастта) си бях наумила, че шиенето, камо ли кроенето… ама то това е лесна работа.

Бях истински МакКуин в разпарянето на платове (това е строго забранено, но щях да го разбера по-късно), рязане и шиене на око. И в крайна сметка, направих първата си рокля (днес я видях на снимки, когато по-горе ви споменах, че съм скролнала до 2010). Роклята беше от бял сатениран хастар и ѝ добавих голяма черна яка. Понеже свивки, басти, нервюри и такива неща аз не знаех какво са, нито пък как се шият, направих роклята разкроена и ѝ вързах един шал със зебрен принт през талията. И както казват: „направо заспа“. Разходих я по най-скъпите улици (всъщност не знам дали има бедни, хаха) на Сингапур и вървях с такава гордост, сякаш беше хем на модел, хем на дизайнер. После историята продължава с усилено учене на шев и кройка, в едни от най-горещите дни на август.

alexander, mcqueen, alexander mcqueen, fashion, designer, book, unseen, photography
Alexander McQueen book Unseen

За награда бях приета успешно в гимназията по моден дизайн в София и бях най-запалената по модата в класа. Непрекъснато исках да майсторя различни дрехи, освен възложените ни по време на практика. Докато се учехме да шием риза, едновременно с това исках да използвам машините в училище, защото нямах собствена, и да ушия първата си чанта. Учителката каза, че идеята ми е адски глупава и е абсолютно сигурна, че с такава кройка няма как да се получи чанта. На мен само това ми трябваше да чуя, за да ѝ занеса готовата чанта в края на четирите часа практика.

С такава страст правех всичко. Съучениците ми все ме питаха от къде намирам такъв ентусиазъм да шия допълнително, да си обличам произведенията и винаги да съм няколко крачки напред. Не твърдя, че съм била гениална, но знам със сигурност, че притежавах желание, търпение и страст. Нещо, което сега ми липсва.

Миналата седмица разменях несезонни със сезонни дрехи в гардероба и се натъкнах на роклята от Сингапур. Още си я пазя, от сантименталност. През всички тези дни на изолация, не спирам да разглеждам стари снимки в телефона си, гледам стари дрехи, тетрадки и тефтери. И си давам сметка как всяка една вещ или дигитална снимка е способна да ти донесе толкова много спомени, емоция и дори мотивация. Сякаш предметите оживяват за нас, само когато имаме история за всеки един от тях.

Понякога се изненадвам, колко странно е да си загубил желанието си да правиш любими за теб неща, и само с връщане в спомените да си припомниш всичко нужно, за да излезеш оттам. Как си работил и си трупал оvertime в модна компания, в която никой не е зачитал мнението ти, понеже си бил/а на 18-19 и какво ли пък ти разбира на теб главата. Как след 12-часова смяна си се прибирал вкъщи и си седял до сред нощите, за да си направиш блог или пък си рязал някакви платове като луд на 40 градуса в другия край на света, само и само, за да си щастлив и да се усмихнеш сладко, докато вървиш уверено по улиците с първата ушита от теб  рокля.

И си задавам въпроса какво ли не е наред, за да изгубиш желанието си за тези така любими хобита. Какво му липсва на света, 10 години по-късно през 2020? Какво ми липсва на мен? Защо вече всяко приятно хоби се прави с една голяма цел – да си популярен и да изкарваш пари? А на мен това ми е тежало през цялата година, в която не съм писала тук, или не съм поддържала нито едно от другите си хобита.

Не виждах смисъл да напиша нещо за себе си и опита си, когато знам, че вече тренда е да си човекът, който е толкова продуктивен, че е успял да превърне хобито си в работа. Показва един доста висок стандарт на живот, но пък не споделя какъв аматьор е бил в началото и как реално е стигнал до тук. И на мен ми липсват всички онези статии, снимки, истории, кафета под слънцето с приятели, без те да имат комерсиална нотка.

Хубаво е да изкарваме пари, да имаме бизнес и да се борим за целите си. Хубаво е да споделяме полезни съвети и собствен опит. Хубаво е и да знаем кога и с кое да спрем, къде прекрачваме собствената си границата. Защото си мисля, че когато след още 10 години отворя Facebook, за да скролна до 2020 г, ако снимките ми са били просто с рекламна цел, поръчани от някого, аз няма да имам какво хубаво да си спомня и няма как да ги обвържа със нещо по-специално. Няма да намеря мотивацията си, както я намерих днес, защото всичко ще е загубило първоначалната си идея.

You may also like