Судан – просто спомен или символ

World's last male northern white rhino

Надявам се, голяма част от нас да са разбрали за последния бял носорог Судан, който почина преди няколко дни. Вероятно, повечето от нас, сме се натъкнали на тази новина, която изскача отваряйки социалните мрежи, прозореца, вратата на хладилника… абе, навсякъде. Защо ви пиша за един носорог?

Бял носорог.

Мъжки бял носорог.

Последният, мъжки, бял носорог.

Вероятно, защото е последният. Всеки говори за първите постижения, впечатления, събития, крачки, вълнения. Всеки говори за последните открития, моменти с някого, прегръдки и разни други неща… Но обръщаме ли достатъчно внимание на пътя между първи и последни?

Като оставим на страна това, че той е последният носорог от този род на планетата, по-важното за мен е че той е символ. На нашето безхаберие, безсилие, незаинтересованост. Той е символ на отношението ни към природата. Символ е на миналото, което бихме искали да поправим, ама е късно. Символ е и на бъдещето, което така рязко и скоростно променяме.

World's last male northern white rhino

Снимка: asgardiaspacenews.com by Kat Webb

До вчера дори не подозирах за този грозен факт. Събудих се с тази новина и цял ден размишлявах. Сякаш до вчера бях сляпа за жестокостта в света. Може би дълго време я избягвам. Емпатична съм в големи дози и това ми пречи доста често. Вероятно и това е причината да не съм разбрала тази грозяща ни истина.

World's last male northern white rhino

Снимка: edition.cnn.com

Не, че мога да променя нещо в конкретната ситуация, де. Безсилна съм. Правя, каквото е нужно. Не държа лампата светната, когато не ми трябва, за да не хабя излишно ток, който тормози планетата ни. Не карам кола. Вместо това карам колело (когато не ми го крадат съседите). Хвърлям си боклуците в кошчето. Дъвките също. Както и фасовете. Храня бездомните кучета в квартала. За останалите, които срещам наоколо просто нямам храна под ръка. Купувала съм си чанти от естествена кожа.

Доста.

И ям месо.

Но ще опитам да спра.

И с двете.

Може би любовта ми към планетата и животните е по-силна от това да се храня с месо. Лещата също е добър вариант. Да си купувам хубави, качествени чанти и обувки от естествена кожа… ненужно ми е вече. Да, казват че идват от хранителната индустрия, но все пак са си живи същества. “Отглеждат се, за да се ядат.” ще каже някой. Но това значи ли, че те нямат чувства?! От “някакъв си носорог”, та къде стигнах. Просто тази шокираща новина ми въздейства много силно.

Преди време ходех на курсове по английски и една вечер моя състудентка предложи да се прибираме заедно. На раницата си имаше някакъв вид аксесоар направен от кожа с косъм. Попитах я дали е истинска кожа? Тя отговори с:

-„ О, да и много си я харесвам. Въобще не ми пука от какво животно е и че са го убили. Много е меко.“

Ето тук е моментът, в който една ценностна система отблъсква друга такава. Не е нужно да правя коментар на плоския свят, в който живее.

Нека бъдем по-отговорни за делата си.

P.P. Ladybug is responsible. And you?

You may also like